Много по-лесно е да се фокусираш върху лайното на тротоара, отколкото върху цъфналите люляци.

И така е редно.

Никак не е яко да го настъпиш сюрприза и да го разнасяш после насам-натам, че и у дома си.

Човешкият мозък е устроен по такъв начин, че постоянно да е нащрек за опасности.

На подсъзнателно ниво той постоянно сканира средата наоколо и сравнява видяното, чутото, помирисаното, усетеното със запаметените модели и представи как трябва да изглежда света, за да е способен човек да оцелее и да е в безопасност.

Когато нещо изпъкне…

Остра миризма на хищник, пронизващ звук; гледката на придошла река или по-безобидните барабонки на пътя…

Мозъкът ни задейства най-различни механизми за оцеляване и един от тях, наред с напомпването на адреналина и учестения пулс в по-сериозните случаи, той приковава вниманието ни към опасността, за да я изучим по-добре и да открием най-добрата стратегия за изход от ситуацията (игнор, снишаване, бой или бягство).

Тази наша природа днес работи повече срещу нас…

Политиците, медиите, бизнесът и всеки треторазряден мошеник разбират добре „Силата на страха“ и тя е неизменна част от антуража им.

Тя е техен способ, който влиза най-често в употреба.

Достатъчно е да включиш телевизора, да отидеш на кино, да отвориш новинарските сайтове или да си скролнеш фейсбука, за да откриеш, че зад всеки ъгъл те дебне „опасност“.

Нейното единствено предназначение е да прикове вниманието ти и да отвори сетивата ти за посланието на страната отсреща.

Може би трябва да гласуваш за „правилния“ човек…

Може би трябва да похарчиш пари за „правилната“ стока…

Може би трябва да мислиш и действаш по „правилния“ начин…

И понеже политиците са много, и медиите са много, и фирмите са много, а технологиите за масова комуникация са все по-достъпни, все по-въздействащи и все по-неизбежни, ние живеем (в ума си), обгърнати от какфония на страха.

Живеем в една гротеска…

Сред най-различни асортименти смрад, мръсотия, болести и беди.

И най-тъпото е, че алеята, по която се разхождаме, може да е перфектно изпълнена. Бордюрите да са равни. Асфалта да е черен и гладък. Пейките да са боядисани. А отстрани дори да са цъфнали люляците.

Може единствения проблем в тази идилия да е едно кучешко лайно.

Но това е само видимия свят.

В невидимия ни свят намират дрога в лютеницата, снощи трима са умрели в тежки катастрофи и 25 са ранени, в Индонезия е рухнало училище в първия учебен ден, а в Париж са изнасилили групово млада девойка.

Това е ежедневието на средностатистическия ум.

Той е постоянно в режим на превключване от една опасност в друга. Той е трениран да поема все повече и повече от този шит. И неговата свята задача от сутрин до вечер е да тревожи Аз-а на собственика си.

Има една приказка, че ако тетивата на лъка е вечно опъната, той задължително ще се счупи.

По същата причина се чупим и ние днес…

В едни от най-богатите времена на цивилизацията си. Когато сме удвоили продължителността на живота си. Когато сме надвили всеки звяр, повечето болести и гледаме към звездите, за да покорим вселената.

В същото това време на високи технологии и наука, която може да даде отговор на почти всеки въпрос, ние треперим и се разпадаме на бунището в невидимите си светове.

А тук и сега, на улицата, у дома, в офиса или в мола…

Виждаме, но не гледаме…

Чуваме, но не слушаме…

За щастие, ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото на пръв поглед изглежда. Всеки един от нас може да излезе от автоматичния режим на кофа за отпадъци и да започне да култивира един невидим свят, един ум, който забелязва красивото, доброто, светлото.

И всеки един от нас може да го направи веднага щом пожелае.