Внезапно се задавих, набих контрата и скочих от колелото…

Нещо беше заседнало в гърлото ми. Пречеше ми да дишам. И затова трябваше бързо да бъде извадено. 

Но не си мислете, че говоря за обикновен инцидент. Това е събитие, което днес ми помага да оценявам живота. 

Разбира се, по това време не знаех какво ще излезе накрая. 

Нощна пеперуда беше нахлула в устата ми и макар че вероятно отдавна я бях преглътнал, все още усещах трапчивите ѝ криле, сякаш залепнали близо до трахеята ми. 

Помня, че чувството остана с часове.

Но и че прекъсна един от най-щастливите ми моменти.

Ето какво още си спомням:

Вероятно съм на 5 или 6 години и „фуча“ с балканчето си пред блока. Умът ми е празен като кутия от iPhone на улицата. Толкова празен, че творчеството, на което съм способен е да си припявам на висок глас:

– Ля-ля-ля! Ле-ле-ле-ле-ле! Ля-ля-ля!

Тази неповторима ария озвучава една иначе спокойна вечер. Лятото е в разгара си.

А аз изживявам магията на тоталното безгрижие. 

Потопен съм до самото дъно в настоящето…

Чувствам се едно цяло със света и никой не може да ми го отнеме.

Освен, разбира се, една нахална или може би – несретна нощна пеперуда.

Иронията е, че помня всичко именно заради инцидента с нея. 

Може би, състоянието ми на духа в онзи час е било ежедневие за мен.

Не само това…

Сигурно в тази възраст всеки от нас е имал безброй подобни моменти, които сега са заринати на бунището на историята.  

Но защо въобще ги обсъждаме? И важно ли е да бъдат изровени? 

Аз имам късмета да съм изровил поне един ясен спомен от онези времена. Когато се гледам отстрани в описаната ситуация, на лицето ми грейва усмивка, а тялото ми се отпуска.

Не мога да кажа, че изпадам в транс, но няколко мига преди „пеперудата“, аз съм убеден – това е „Радостта от живота“.  

В книгата си „Психокибернетика“ д-р Максуел Малц ни окуражава, че ако искаме да изпитаме една емоция веднага, просто трябва да мислим за момент от миналото ни, в който сме я преживели.

Тъй като мозъкът ни не прави разлика между картини на реални събития и картини на събития, които живо си представяме, той реагира и на двете еднакво.

Т.е. задейства едни и същи биохимични процеси. 

Така можем да изберем спомен и да го „прожектираме“ в ума си, за да го изживеем отново. Като най-хубавото е, че колкото повече го прожектираме, толкова по-ярко си го спомняме, толкова по-мощно влияние оказва процеса върху сетивата ни, т.е. няма опасност „лентата да се изтърка“. 

Това е и моята отправна точка, когато искам да почувствам радостта.

„Пеещото дете с колелото“, както съм си кръстил спомена, символизира състоянието, в което искам да обитава духът ми. Той е моето разбиране за живот.

Разбира се, след като открих техниките, описани от д-р Малц, положих усилия да намеря в биографията си какви ли не яки моменти и днес разполагам с цял набор от преживявания, които са винаги на разположение, за да ме зарадват.

Мисленето за хубави неща от преди години обаче, не е единственият или дори – най-въздействащият начин да се постигне целта. 

Има поне още няколко…

Трябва ли да си мечтател?

Нека ви разкажа нещо за Арнолд Шварценегер…

Независимо дали го харесваме или го мразим, той е постигнал планина от успехи.

И то не случайно… 

Когато пристига в Америка, Шварценегер започва методично да си поставя цели в началото на годината. 

Ето какво успява да постигне:

• След като решава, че иска да е велик култорист и това означава да е победител в състезанието „Мистър Олимпия“, той печели титлата едва на 23 години. В последствие тя е негова още 6 пъти;
• После решава, че иска да е финансово независим и натрупва милиони до 30-годишнината си от собствен бизнес (Холивуд все още не подозира за неговия актьорски талант); 
• По-късно израства в холивудска звезда и се снима в повече от 44 филма; 
• А в късните си години решава да влезе в политиката и печели избори за губернатор на Калифорния (някои познавачи твърдят, че единствената причина Арнолд Шварценегер да не е бил никога президент на Щатите, е защото не е роден там и конституцията не му позволява).

Едва ли тези постижения са въпрос на късмет… 

„Всички успешни мъже и жени са големи мечтатели. Те си представят какво би могло да бъде тяхното бъдеще, идеално във всички аспекти, и след това работят ежедневно по посока на далечната си визия, цел или смисъл“, споделя известния тренер Браян Трейси.

Ако трябва пак да се върна на д-р Максуел Малц и „Психокибернетика“, в книгата си той споменава още, че живеенето е като карането на колело.

Стоим ли неподвижно, тогава е трудно да запазим баланс. Започнем ли да се движим обаче, изобщо забравяме, че е нужно да балансираме. То се случва от само себе си.

Какво по-необходимо тогава от това да „фучим с балканчето си“ към визия или дестинация, която ни прави щастливи дори само ако си мислим за нея?

Това е същото, като връщането назад в спомените, но този път, вместо да прожектираме в ума си нещо от миналото ни, ние прожектираме онова, което тепърва ни очаква.

И така създаваме бъдещето си.  

 Точно целеполагането и целенасочените действия са другият ми любим начин да поглезя духа си като безгрижното шестгодишно дете. 

Когато преследваме осъзнато визията си, умът ни не е точно празен, но е фиксиран в една точка от бъдещето, а настоящето е нашето игрище, на което леем пот, нерви и неуморен труд, докато всъщност се чувстваме прекрасно. Просто не ги усещаме толкова тези неща, както велосипедистът не усеща толкова въртенето на педалите веднъж щом набере скорост и усети вятъра в лицето си. 

И накрая какво излиза? 

Дали в компанията на спомените ни или пък в тази на визиите ни за бъдещето, радостта от живота е способността ни да се движим по пътя, който сме си избрали. Тя е състояние на духа, при което човек изразява свободно себе си във времето и пространството, докато мисли за приятни неща. 

Какъв по-пряк път до радостта и свободaта от това?