Има нещо гнило в това, че като общество възвеличаваме работенето до късно и винаги включените мобилни телефони.
Да оставим настрана, че гледаме твърде сериозно на професиите си…
Все едно всички сме мозъчни хирурзи или пожарникари, та ценни човешки животи зависят от това да отговорим на обаждане, а после да се втурнем да изпълняваме задачи.
Човек толкова се вглъбява в ежедневието си, че губи реална представа какво е наистина важно и какво не толкова. Така стигаме до ситуации да се стресираме за някакви супер незначителни неща („first-world stuff“ както върви лафа).
###
Но по-важният въпрос е:
Дали пък просто не се самозаблуждаваме? Какво ни кара да продължаваме да участваме в хамстерската надпревара дори след като постигнем желаното?
От какво бягаме?
Аз мога да се похваля, че съм изпълнил почти всички професионални цели, които съм си поставял. С малкото уточнение, че вместо да ги надграждам, в повечето случаи се връщам в изходна позиция.
Просто решавам, че курса не ми харесва; Че няма да съм щастлив, ако продължа в същата посока, та бързо обръщам шахматната дъска.
Така се оказва, че от десетилетия живея в някаква зона на здрача, разкъсван между протяжни минутки на тревога и часове след часове сладък ентусиазъм от новите ми начинания.
Къде му се вижда края на това?
Косите ми побеляват вече, а аз капризнича за неща, за които едно време дори не смеех да мечтая.
###
Затова отскоро имам политика да не инвестирам винаги максимума от себе си в професията ми.
Вместо да планирам 8-часови работни дни, аз планирам 4-часови. Вместо да работя минимум 22 дена, моята цел е да работя с клиенти максимум 18 дена.
Вярно, така дохода ми пада с 1/3 в случай, че компенсирам с малко по-високи цени, но пък ми се освобождават над 216 часа месечно (около 18 дни сумарно), в които да правя каквото ми душа поиска.
Например днес прекарах цял ден в опити да мисксирам една песен. За момента резултатът е ужасен… съвсем една идея по-приличен от четенето на поезия оня ден, което звучеше като някаква древна магия за предизвикване на Апокалипсис.
Същото е и с поезията, която пиша…
И с тия текстове, с които ви тормозя….
И с поредната тъпа стартъп идея, която кодя…
Дреме ми.
Всичко това е за моя лична консумация. Ако нещо хване дикиш, няма да се дърпам, но като цяло съм тотално дистанциран от крайния резултат. Просто се наслаждавам на процеса.
###
Не знам докога ще имам мерак да живея по този начин. При мен винаги могат да се очакват изненади.
Като нищо утре може да реша, че ми се работи на мениджърска позиция в някоя корпорация или пък че ми се лепят тапети.
И да хукна да инвестирам още 5 години от живота си в нещо подобно.
Но вече тайничко се надявам, че съм натрупал достатъчно критична маса от житейски опит, така че най-накрая да мога да започна да надграждам.
При всички случаи, вече не ценя толкова работохолизма си, колкото преди и започвам да се чудя:
Наистина ли трябваше да минат 20 години?
