Някои сред вас биха го погледнали отгоре-отгоре и биха казали, че е беден.
Може би не материално…
Може би ще кажете, че е беден духовно, понеже обича да говори често за успех и пари. А пък рядко му се случва да споменава нещичко за хубави книги или пък за въздействаща музика. То не че и някой го пита, де.
„Ако не му се въртяха в главата постоянно мисли за пари, щеше да се сеща да говори за изкуство!“ – би вметнал някой почитател на Пол Гоген или пък на Банкси.
Други ще го погледнат и ще кажат, че е беден на приятели.
„Не му намирам никакви селфита от купони и барове“ – ще посочи екстроверта в кратката пауза между две песни.
А според трети:
„Той сто на сто не притежава нито една пощенска марка, а камо ли такава с колекционерска стойност“
Едни му броят биткойните. Други – ризите на Boss.
Едни му мерят ланците. Други – децибелите и диаметъра на ауспуха на колата.
Въобще…
Ако срещнеш хиляда и един човека, всички до един ще ти посочат нещо, което му липсва на тоя нещастник.
Хиляда и едно нещастия, който го правят достоен за съжаление.
Как изобщо диша без Кавазакито да му мърка между краката?
Как изобщо е оцелял без да знае да готви Яйца по панагрюрски или пък Френска салата на пластове?
###
Едно време той ги слушаше тези критици…
Вярваше и на рекламите, които също не пестяха усилия да го убеждават, че все нещо му липсва.
И нямаше нито минута покой!
Разполагаше само с 24 часа и осем от тях бяха за сън.
А трябваше да обикаля изложби, да посещава курсове за готвене, да излиза поне за час на кафе с приятели всеки ден, да тренира, да си глади ризите и панталоните на ръб, да пътува, да чете, да учи езици и какво ли още не…
Но след работа имаше сили само да вечеря и да скролва фейсбук.
„Какъв бедняк!“ – би си казал на ум всеки средностатистически инфлуенсър, който бърка правенето на селфита в различни луксозни работни помещения с това реално да практикуваш професията и да си добър в нея.
Та слушаше ги тези хора пичагата и се чувстваше като парцал, заради това колко много му липсва в живота.
###
Един ден попадна на стара книга в Интернет.
В нея се говореше за нещо, наречено „Фокус“…
Хората били най-могъщите същества на Земята, защото не само можели да се фокусират по-добре от всяко друго същество, но и съзнателно да избират върху какво да се фокусират.
Виждате ли, един леопард бил задвижван от инстинктите си.
Ако усещал глад, той се фокусирал върху намирането на храна, а ако усещал заплаха – върху врага. Във времето, когато бил сит и спокоен, леопардът най-вероятно подремвал на някое дърво.
А какво правил човек, когато бил сит и спокоен?
Гледал, че Вуте кара Мерцедес и се чувствал нещастен.
Фокуса му се премествал от нуждите към желанията…
###
Книгата разказваше още, че много хора не получавали това, което искат, защото всъщност не знаели какво искат.
Те слушали страничните наблюдатели и в резултат се лутали в различни посоки всеки ден.
Никога не научавали нищо добре. Никога не усвоявали умения. И никога не постигали нищо значимо.
А тайната на фокуса била първо да вземеш решение какво точно искаш да постигнеш в следващата една година и след това да отделиш колкото се може повече от времето си, усилията си и ресурсите си, за да си го вземеш.
Например, ако решиш да си високоплатен готвач, за да можеш да си купиш Мерцедес като на Вуте, тогава трябва да направиш следното в продължение на една година:
– Да четеш само книги за готвене
– Да четеш автобиографии на известни готвачи
– Да се запишеш на курсове за готвене
– Да гледаш онлайн курсове
– Да участваш предимно в готварски групи онлайн
– Постоянно да готвиш вкъщи и да експериментираш с наученото
– Да инвестираш в професионални готварски посуди
– Да посещаваш изложения
– Да четеш книги как готвачите се специализират, така че да станат уважавани Шефове
Ако правиш това една година, няма как да не станеш добър готвач. А ако го правиш пет години, тогава със сигурност ще си на световно ниво и ще можеш да си позволиш даже два Мерцедеса.
###
Четеше нашия човек тази странна книга и все повече се убеждаваше, че трябва да се пробва.
„Така и така нямам какво да губя. Хиляда и едно неща ми липсват! Хиляда и едно нещастия са ми на главата!“ – мислеше си той.
Шест месеца по-късно беше най-щастливият човек на света.
И въпреки, че тия 1001 нещастия го преследваха навсякъде и все се намираше някой „услужлив“ да му ги припомни, той сякаш вече беше сляп и глух за тях. Те не криеха никаква стойност и не бяха способни да го примамят.
Фокусът му беше железен щит и най-фината пинсета в едно, с която подбираше внимателно всяко нещо, към което да насочи вниманието си.
###
Десет години по-късно?
Хиляда и един човека го съжаляваха какъв е бедняк, въпреки неговите хиляда и едно богатства.
„Аз бих го направил по друг начин!“ – провикна се някой…
А сякаш никой не го чу…
Само се усмихна вежливо по навик.
