Нека първо да уточним, че рядко знаем точно какво искаме.

Обикновено в началото е една бегла представа, една гола идея, която съществува единствено в главата ни.

Тя е способна да ни мотивира…

Но за кратко.

След това отлита някъде си като пъргаво врабче.

В този момент нашата задача е да я повикаме отново. Именно затова е много важно да си записваме идеите под формата на цели, които ще преследваме.

Умът ни е така устроен, че ако не си ги запишем веднага…

Ако не им придадем плът, пък била тя и някакви си думи или символи, тогава есенцията им се разтваря и често никога повече не се появява.

За сметка на това, щом веднъж сме записали голата си идея, ние не само можем, но и трябва често да я препрочитаме и да мислим за нея.

Аз лично си преглеждам основните цели всяка вечер, но понякога и през деня се сещам да им метна едно око. Това ми позволява да си ги припомня. Да преценя напредъка си. Да планирам поредната си стъпка към тях.

Понякога само ги поглеждам и вече знам коя от тях е в движение. Коя в момента е на изчакване.

И коя тъжно пренебрегвам от дълго време.

Един подобен ритуал на размисъл върху идеите/целите им вдъхва допълнителен живот. Те започват да чуруликат, да подскачат, да пърхат с криле в ума ни ежедневно.

И да насочват вниманието ни към всички онези неща в обкръжението ни, които биха им помогнали да са още по-жизнени.

Така ден след ден, стъпка по стъпка…

Това, което искаме, придобива ясна форма. Способни сме да си представим дори малките детайли и точно какво да направим.

Някак си от само себе си вече сме постигнали много.

И сме яко зарибени.

Аз имам десетки цели, десетки удовлетворени желания, десетки живи идеи, някои от които съм ги записвал с насмешка, мислейки си, че едва ли съм способен да ги постигна.

Имам и такива, които не съм постигнал.

Като единственото условие, за да приема, че съм се провалил, е ако съм се отказал от тях. Много често това се случва, защото съм установил, че не ми дреме кой знае колко за тях.

Така че – Какво от това?

Докато наливаме живот в останалите. В онези, които ни разгорещяват, разтрисат, вълнуват, провалът е само временна спънка. Една от стотиците, които ще превъзмогнем.

За да триумфираме.

И да осъзнаем, че не става дума за обикновена прищявка, ако тя е надживяла разочарования, подигравки, временни провали, критика и откровено недоумяване.

А за изгарящо желание.

За обсесия.

За нашия личен смисъл на живота.

И ако някой ме попита : „Това ли е туй то?“

Аз ще го попитам : „A по-добре ли е да сме потънали в „не знам, не мога и не искам“ на безнадеждното ни ежедневие?“