Ако един скромен съгражданин вярва, че живее в градска джунгла, в която успешен и богат е само по-силния или дори – по-злия…

Ако той вярва, че за да имаш, трябва да вземеш от някой, който след това остава по-беден от взаимодействието си с теб, то възгледите на един успешeн човек са:

• Парите са в неограничено количество
• Парите са СТОЙНОСТТА/БЛАГАТА, които човечеството създава с труда си
• Тъй като технологиите постоянно се усъвършенстват и хората в някои отношения стават все по-кадърни, произведената СТОЙНОСТ нараства експоненциално, т.е. има все повече блага за все повече хора.
• С прехода на СТОЙНОСТТА от изцяло материалните й измерения към „любовта към ближния“, т.е. към предоставянето на услуги, които правят живота на другите по-лесен и по-приятен, с прехода на стойността към Изкуството, Образованието, Общуването, Информацията, де факто ние имаме неизчерпаеми блага.

В резултат на това, всеки един от нас разполага с необятен резервоар от СТОЙНОСТ, който е кодиран в него самия, и всеки един от нас може да трансформира субстанцията в този резервоар в пари, създавайки повече БВП.

Благодарение на този мироглед, успешния човек никога не взима дори един незаслужен лев, което би ощетило отсрещната страна. Той винаги произвежда стойност и я разменя за пари.

Наблюдавайки това у тях, осъзнах, че просто трябва да намеря начин да съм полезен на околните.

И да се науча да маркетирам ползите от мен, ако искам един ден да съм в тяхната позиция.

ПП. Хора, които взимат незаслужено пари може да са богати, но в никакъв случай не са успешни. Те са пропаднали престъпници.

Материалът Какво научих от някои мега успешни хора е публикуван за пръв път на Sashe Vuchkov (a.k.a Aleksandar Vuchkov).

И така е редно.

Никак не е яко да го настъпиш сюрприза и да го разнасяш после насам-натам, че и у дома си.

Човешкият мозък е устроен по такъв начин, че постоянно да е нащрек за опасности.

На подсъзнателно ниво той постоянно сканира средата наоколо и сравнява видяното, чутото, помирисаното, усетеното със запаметените модели и представи как трябва да изглежда света, за да е способен човек да оцелее и да е в безопасност.

Когато нещо изпъкне…

Остра миризма на хищник, пронизващ звук; гледката на придошла река или по-безобидните барабонки на пътя…

Мозъкът ни задейства най-различни механизми за оцеляване и един от тях, наред с напомпването на адреналина и учестения пулс в по-сериозните случаи, той приковава вниманието ни към опасността, за да я изучим по-добре и да открием най-добрата стратегия за изход от ситуацията (игнор, снишаване, бой или бягство).

Тази наша природа днес работи повече срещу нас…

Политиците, медиите, бизнесът и всеки треторазряден мошеник разбират добре „Силата на страха“ и тя е неизменна част от антуража им.

Тя е техен способ, който влиза най-често в употреба.

Достатъчно е да включиш телевизора, да отидеш на кино, да отвориш новинарските сайтове или да си скролнеш фейсбука, за да откриеш, че зад всеки ъгъл те дебне „опасност“.

Нейното единствено предназначение е да прикове вниманието ти и да отвори сетивата ти за посланието на страната отсреща.

Може би трябва да гласуваш за „правилния“ човек…

Може би трябва да похарчиш пари за „правилната“ стока…

Може би трябва да мислиш и действаш по „правилния“ начин…

И понеже политиците са много, и медиите са много, и фирмите са много, а технологиите за масова комуникация са все по-достъпни, все по-въздействащи и все по-неизбежни, ние живеем (в ума си), обгърнати от какфония на страха.

Живеем в една гротеска…

Сред най-различни асортименти смрад, мръсотия, болести и беди.

И най-тъпото е, че алеята, по която се разхождаме, може да е перфектно изпълнена. Бордюрите да са равни. Асфалта да е черен и гладък. Пейките да са боядисани. А отстрани дори да са цъфнали люляците.

Може единствения проблем в тази идилия да е едно кучешко лайно.

Но това е само видимия свят.

В невидимия ни свят намират дрога в лютеницата, снощи трима са умрели в тежки катастрофи и 25 са ранени, в Индонезия е рухнало училище в първия учебен ден, а в Париж са изнасилили групово млада девойка.

Това е ежедневието на средностатистическия ум.

Той е постоянно в режим на превключване от една опасност в друга. Той е трениран да поема все повече и повече от този шит. И неговата свята задача от сутрин до вечер е да тревожи Аз-а на собственика си.

Има една приказка, че ако тетивата на лъка е вечно опъната, той задължително ще се счупи.

По същата причина се чупим и ние днес…

В едни от най-богатите времена на цивилизацията си. Когато сме удвоили продължителността на живота си. Когато сме надвили всеки звяр, повечето болести и гледаме към звездите, за да покорим вселената.

В същото това време на високи технологии и наука, която може да даде отговор на почти всеки въпрос, ние треперим и се разпадаме на бунището в невидимите си светове.

А тук и сега, на улицата, у дома, в офиса или в мола…

Виждаме, но не гледаме…

Чуваме, но не слушаме…

За щастие, ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото на пръв поглед изглежда. Всеки един от нас може да излезе от автоматичния режим на кофа за отпадъци и да започне да култивира един невидим свят, един ум, който забелязва красивото, доброто, светлото.

И всеки един от нас може да го направи веднага щом пожелае.

Материалът За видимото и невидимото в нашето ежедневие… е публикуван за пръв път на Sashe Vuchkov (a.k.a Aleksandar Vuchkov).

Нещо беше заседнало в гърлото ми. Пречеше ми да дишам. И затова трябваше бързо да бъде извадено. 

Но не си мислете, че говоря за обикновен инцидент. Това е събитие, което днес ми помага да оценявам живота. 

Разбира се, по това време не знаех какво ще излезе накрая. 

Нощна пеперуда беше нахлула в устата ми и макар че вероятно отдавна я бях преглътнал, все още усещах трапчивите ѝ криле, сякаш залепнали близо до трахеята ми. 

Помня, че чувството остана с часове.

Но и че прекъсна един от най-щастливите ми моменти.

Ето какво още си спомням:

Вероятно съм на 5 или 6 години и „фуча“ с балканчето си пред блока. Умът ми е празен като кутия от iPhone на улицата. Толкова празен, че творчеството, на което съм способен е да си припявам на висок глас:

– Ля-ля-ля! Ле-ле-ле-ле-ле! Ля-ля-ля!

Тази неповторима ария озвучава една иначе спокойна вечер. Лятото е в разгара си.

А аз изживявам магията на тоталното безгрижие. 

Потопен съм до самото дъно в настоящето…

Чувствам се едно цяло със света и никой не може да ми го отнеме.

Освен, разбира се, една нахална или може би – несретна нощна пеперуда.

Иронията е, че помня всичко именно заради инцидента с нея. 

Може би, състоянието ми на духа в онзи час е било ежедневие за мен.

Не само това…

Сигурно в тази възраст всеки от нас е имал безброй подобни моменти, които сега са заринати на бунището на историята.  

Но защо въобще ги обсъждаме? И важно ли е да бъдат изровени? 

Аз имам късмета да съм изровил поне един ясен спомен от онези времена. Когато се гледам отстрани в описаната ситуация, на лицето ми грейва усмивка, а тялото ми се отпуска.

Не мога да кажа, че изпадам в транс, но няколко мига преди „пеперудата“, аз съм убеден – това е „Радостта от живота“.  

В книгата си „Психокибернетика“ д-р Максуел Малц ни окуражава, че ако искаме да изпитаме една емоция веднага, просто трябва да мислим за момент от миналото ни, в който сме я преживели.

Тъй като мозъкът ни не прави разлика между картини на реални събития и картини на събития, които живо си представяме, той реагира и на двете еднакво.

Т.е. задейства едни и същи биохимични процеси. 

Така можем да изберем спомен и да го „прожектираме“ в ума си, за да го изживеем отново. Като най-хубавото е, че колкото повече го прожектираме, толкова по-ярко си го спомняме, толкова по-мощно влияние оказва процеса върху сетивата ни, т.е. няма опасност „лентата да се изтърка“. 

Това е и моята отправна точка, когато искам да почувствам радостта.

„Пеещото дете с колелото“, както съм си кръстил спомена, символизира състоянието, в което искам да обитава духът ми. Той е моето разбиране за живот.

Разбира се, след като открих техниките, описани от д-р Малц, положих усилия да намеря в биографията си какви ли не яки моменти и днес разполагам с цял набор от преживявания, които са винаги на разположение, за да ме зарадват.

Мисленето за хубави неща от преди години обаче, не е единственият или дори – най-въздействащият начин да се постигне целта. 

Има поне още няколко…

Трябва ли да си мечтател?

Нека ви разкажа нещо за Арнолд Шварценегер…

Независимо дали го харесваме или го мразим, той е постигнал планина от успехи.

И то не случайно… 

Когато пристига в Америка, Шварценегер започва методично да си поставя цели в началото на годината. 

Ето какво успява да постигне:

• След като решава, че иска да е велик култорист и това означава да е победител в състезанието „Мистър Олимпия“, той печели титлата едва на 23 години. В последствие тя е негова още 6 пъти;
• После решава, че иска да е финансово независим и натрупва милиони до 30-годишнината си от собствен бизнес (Холивуд все още не подозира за неговия актьорски талант); 
• По-късно израства в холивудска звезда и се снима в повече от 44 филма; 
• А в късните си години решава да влезе в политиката и печели избори за губернатор на Калифорния (някои познавачи твърдят, че единствената причина Арнолд Шварценегер да не е бил никога президент на Щатите, е защото не е роден там и конституцията не му позволява).

Едва ли тези постижения са въпрос на късмет… 

„Всички успешни мъже и жени са големи мечтатели. Те си представят какво би могло да бъде тяхното бъдеще, идеално във всички аспекти, и след това работят ежедневно по посока на далечната си визия, цел или смисъл“, споделя известния тренер Браян Трейси.

Ако трябва пак да се върна на д-р Максуел Малц и „Психокибернетика“, в книгата си той споменава още, че живеенето е като карането на колело.

Стоим ли неподвижно, тогава е трудно да запазим баланс. Започнем ли да се движим обаче, изобщо забравяме, че е нужно да балансираме. То се случва от само себе си.

Какво по-необходимо тогава от това да „фучим с балканчето си“ към визия или дестинация, която ни прави щастливи дори само ако си мислим за нея?

Това е същото, като връщането назад в спомените, но този път, вместо да прожектираме в ума си нещо от миналото ни, ние прожектираме онова, което тепърва ни очаква.

И така създаваме бъдещето си.  

 Точно целеполагането и целенасочените действия са другият ми любим начин да поглезя духа си като безгрижното шестгодишно дете. 

Когато преследваме осъзнато визията си, умът ни не е точно празен, но е фиксиран в една точка от бъдещето, а настоящето е нашето игрище, на което леем пот, нерви и неуморен труд, докато всъщност се чувстваме прекрасно. Просто не ги усещаме толкова тези неща, както велосипедистът не усеща толкова въртенето на педалите веднъж щом набере скорост и усети вятъра в лицето си. 

И накрая какво излиза? 

Дали в компанията на спомените ни или пък в тази на визиите ни за бъдещето, радостта от живота е способността ни да се движим по пътя, който сме си избрали. Тя е състояние на духа, при което човек изразява свободно себе си във времето и пространството, докато мисли за приятни неща. 

Какъв по-пряк път до радостта и свободaта от това?

Материалът Преките пътища до радостта и свободата е публикуван за пръв път на Sashe Vuchkov (a.k.a Aleksandar Vuchkov).

Покрай филма за Фреди Меркюри преоткрих музиката на Queen и често си пускам по някое тяхно пaрче.

Любимите ми са „Another one bites the dust“ и „Killer Queen“, които са доста ритмични и интересни за слушане. Определено ми носят удоволствие.

Но „Бохемска рапсодия“…

„Бохемска рапсодия“ е песента, която ме кара да потъна навътре и да се замисля. Да потърся отговори на малко по-сериозни въпроси…

Онзи ден например си прегледах разни стари архиви с файлове и установих, че съм се запознал с практиките за работа с ума още през 2006-а година, но ги използвам систематично от 2010-а.

Според това откъде броим може да се каже, че имам между 9 и 13 години опит с моделиране на подсъзнанието ми.

Веднага се сетих за интрото на култовата песен: „Is this the real life? Is this just a fantasy?“

И ми се прииска да споделя следното…

Ние живеем едновременно и на двете места.

Едновременно както в реалния живот, така и в собствената си фантазия за него.

И вероятно ще ви изненадам, възмутя или дори обидя интелекта ви като кажа, че водещият в това разкрачено положение е вътрешният ни свят. Страната на чудесата.

Тези приказни територии контролират 95% от мислите и поведението ни през деня и в зависимост от това дали са пълни с грозни орки или безсмъртни елфи… Дали слънцето огрява тучни поляни или прокълнати гори…

В зависимост от цялостната енергия на фантазиите ни, ние реагираме на стимулите на околната среда и преживяваме реалния живот в съответния тон.

Това създава един контра-интуитивен феномен 

Затова Джон Кийхоу споделя, че не трябва да обръщаме чак такова внимание на външния свят на обстоятелствата, а да се погрижим първо за вътрешния си свят на мисли и емоции.

Според него и според моя личен опит, когато се погрижиш за вътрешния си свят, този отвън също се подрежда.

Разбира се – „Царството небесно на сила се взема“. Нищо не ти идва даром. Работа си е да оправиш сивото вещество между ушите си.

Но цената напълно си заслужава.

Както пее Фреди в друга негова песен:

„It’s a kind of magic“

Материалът Това реалния живот ли е? Или просто една фантазия? е публикуван за пръв път на Sashe Vuchkov (a.k.a Aleksandar Vuchkov).